Започва пътешествието ми в Албания. И не мога да не призная, че тръгнах натам абсолютно на сляпо. Очакванията ми бяха за нещо между Нови пазар и Китен в края на 90-те – соц чар, много бетон, и обща представа за морето като нещо, което виждаш в далечината, докато ядеш скара на тротоара.
Нищо подобно.
Нищо подобно.
Саранда ме посрещна с подредени улици, чистота, зеленина и толкова много палми и кактуси, че се почувствах леко объркана къде съм точно – на Балканите или в някой курорт по Карибите.
Заведенията са готини, има стил, има вкус – не е онази претенция, а истинска, небрежна подреденост. Гледките към морето са прекрасни, особено по залез. Всяко ъгълче те кара да спреш за снимка. Или поне за малко мълчание.
И нещо важно – хората. Всички говорят поне приличен английски. Персоналът в заведения, хора по улицата, дори шофьори – спокойно можеш да се оправиш, без паника и знаци. Освен това градът звучи – буквално. Докато се разхождахме, чухме полски, английски, руски, японски, испански, турски, арабски, немски, сръбски… Сигурно пропускам още няколко. Истински мултикултурен вайб, без да е пренаселено или изкуствено туристическо.
Разбира се, има и минуси. Влагата беше ужасяваща – 29 градуса, които се усещаха като 48. Косата ми реши, че вече не е моя собственост и започна самостоятелен живот, в посока, която само тя си знае. Тротоарите – тесни. Много тесни. Тип „ако мине детска количка, спри да дишаш“. Кошчетата за боклук са оскъдни, уличните кучета са доста едри и гласовити, а най-изненадващото – почти никъде не приемат карти.
Колкото до плажната ситуация – обществен плаж има. Един. Със съмнително количество пясък, който по-скоро изглежда като прашен спомен за нещо, което някога е било по-меко. Всичко останало – над 50 мини плажчета – е приватизирано от заведения, хотели и всякакви други предприемчиви ентусиасти. Взимаш си шезлонг и чадър, плащаш между 8 и 10 евро и вече си част от албанското морско преживяване.
Плажовете тук не са онзи тип „широки пясъчни ивици“. Няма такива. Има камънаци. Малки, големи, още по-големи. Но водата! Водата е топла и Йонийско море е толкова синьо, че направо те кара да се чудиш дали не си попаднал в каталог на Pantone. Гмуркаш се и забравяш, че си се оплаквал от камъчетата. Почти.
Храната не е нещо, което ще разказвам като легенда. Не е лоша, просто не е от онези, които те карат да се събудиш посред нощ с копнеж за още. През петте дни, в които бяхме в Албания, попаднахме и на доста лоша, и на изключително приятна храна.
Магазините са от типа „всичко в едно“ – влизаш за вода, излизаш с кофа, легени, сладолед и чифт чехли. Малко соц, малко странно, но работи.
09.2024
.png)
Няма коментари