Решихме спонтанно да проверим каква е хавата във Вльора – според местните това е перлата на албанските курорти. Разположена е на брега на Адриатическо море и уж всичко звучи многообещаващо. Да, ама...
Имахме време да обходим двата центъра – на стария и на новия град. Новият център... как да го кажа сдържано? Един от най-скучните, безлични и откровено утрепани градски центрове, на които съм попадала. Магазините – пълни с ментета, заведенията – с претенции, но без никаква душа. Хората изглеждаха така, сякаш са излезли да купят хляб, но не и да бъдат част от каквато и да е градска сцена. Никаква атмосфера. И отгоре на всичко – влага. Убийствена. От онази, дето не само къдри косата, а почва да ти върти и мислите на букли.
Старият град, за щастие, има доста повече характер. Представете си Капана в Пловдив, но осем пъти по-малък (ще кажа десет, но айде – да не ставам груба). Каменни улички, малки магазинчета, шарени врати и една симпатична небрежност. Всичко се обхожда за 10 минути (20, ако се влачиш артистично). Но пък там открихме истинско съкровище – заведение с вътрешен двор, пълен с палми. Много палми. Казва се "Комитет". Мястото изглеждаше като извадено от филм, барманите бяха от онези, които разбират кога просто искаш да седиш и да гледаш листата. Давам му личната си награда за най-якото място за пиене в тази част на Албания.
И сега, дами и господа, аплодисменти за истинския герой на деня – пътят от Саранда до Вльора. Планини, каквито не съм виждала толкова отблизо. Голи, сиво-червени, с тук-там някой кедър или каквото и да беше онова растение. Природата напомняше на нещо средно между Марс (заради скалите), Мексико (заради кактусоподобната растителност и цветовете), и Италия (защото от време на време, хоп – морето!). Не съм била на нито едно от трите места, ама имам въображение.
Пътуването беше като малък road trip филм – само че с албански номер и поне трима шофьори, които решават, че „спри насред пешеходната пътека“ е валиден отговор на всяка житейска дилема. Странното е, че никой не се дразни. Няма клаксон, няма псувни, няма демонстративно отваряне на прозореца, за да си излееш душата. Всичко става бавно, тихо, с вдигнати рамене. Пресичаш, стискаш палци, продължаваш. Следващия път пак.
И да – въпреки скучния нов град, пътуването до Вльора си струваше. Заради природата, заради стария квартал, заради онова заведение с палмите. И заради усещането, че си попаднал на място, което не е съвършено, но си струва да го видиш.
септември 2024
Бърлогата на добрия вкус – влез, отпусни се, наслади се.
Няма коментари