Съвсем импровизирано решихме една януарска сутрин да отидем до Солун. Просто ей така – да проверим дали наистина ни пускат вече, без проверки, след като от 1 януари България влезе в Шенген. Не че не вярваме, ама... все пак. Резултатът: не ни спряха. И да, това е повече от приятно усещане – граница, която минаваш както си е редно, без чакане, без формалности, без въпроси.
Солун ни посрещна с типичната си южна нормалност – град, който не прави усилие да бъде привлекателен, и затова е точно такъв. Хората си седяха по масите на открито – януари е, зима си е, но никой не се е заврял на закрито, не се увива с 300 одеала, не се оплаква. Просто си живеят. И го правят със стил. Заведенията по крайбрежната улица бяха пълни още в 17:00 – не от туристи, а от местни. Спокойни, усмихнати, гладни и жадни.
Ние седнахме в първото ресторантче, което видяхме. Без да търсим препоръки, ревюта или рейтинг. Само че веднага ни посрещнаха с усмивка, говореха перфектен английски – при това не „туристически“, а истински, лек, разбираем. Поръчахме салата, октопод и местно вино. Всичко беше невероятно вкусно. Нищо претенциозно, нищо „инстаграмно“ – просто храна, приготвена с внимание и вкус.
Разходихме се до Бялата кула, минахме през Лададика, загубихме се малко по улиците, гледахме витрини и котки. Градът вреше от живот, но не от напрежение. В Солун има една особена лекота, която не можеш да си измислиш – или я имаш, или не. Те я имат. И я раздават щедро.
Вечерта си тръгнахме с леко вино в кръвта(аз), с морски вкус на устните и усещането, че денят е бил пълен. Без план, без програма, без усилие. Просто така, както трябва да бъде.
януари 2025
Няма коментари